26.07.2008

Ето част от писмото на един читател:
- Четирийсетгодшиен съм. Възпитан съм в ценностите на западната култура и като
повечето хора на моята възраст се намирам на границата между два свята.
Продължавам да се колебая между предимствата на постигнатото, на
придобитото, на наследеното и непреодолимото влечение към пълното с обещания и
изненади Другаде, което самд по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният
затвор е за предпочитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата” на
придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко около нас е
само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да
подхранва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху
нас от всички посоки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се затяга режимът на вътрешната ни несвобода.

Добре, а после какво? После мнозина решават да избягат. Но как да го сторят? Ето
няколко варианта.
- Пътуването заникъде. Все повече хора си грабват багажа и потеглят „нанякъде”. Накъде? За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят всяка власт, система, дори всякакъв труд. И отнасят затвора със себе си. Толкова силно са настроени „против всичко”, че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в своеобразна шизофрения или параноя.
- Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален начин - чрез депресията. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататьк.
- Понякога „деградациите” на личността - тук влизат и някои случаи на злоупотреба с
наркотици - представляват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност. Това са лутания, които сами по себе си показват, че сме излезли от пътя.
За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на
личността и я освобождават напълно.
-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа. Психоанализата е представена в двата й етапа: етапа на „лечението” - правилното „свързване” на вътрешните „кабели” в съответните „вериги”, и етапа, чиято цел е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова
препятствия. Чрез втория етап психоанализата се превръща в „метапсихоанализа” и излиза извън рамките на класическите методи.
- Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз, ако се разбере превратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си……
- Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност. Спъва ли ни любовта, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат копнеж, неясен блян. Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст.

В коя любов можем да открием душевната си свобода?
Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя”, към която всички ние се
стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да освободим интелекта си - тази истински „отворена система”, за разлика от безбройните затворени системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.
За постигането на вътрешна свобода са необходими огромни и продължителни усилия. От нас се иска да се променим, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се плашим от собствената си свобода. Защото освобождаването на душата задължително минава през своеобразна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.

Пиер Дако

В процеса на комуникация човекът налага и представя себе си.Страхът да представиш себе си е свързан с реакцията или нашите очаквания за реакцията на околните, т.е очакването ми, че ще бъда осмян. Какво се случва, когато се страхуваш да представиш себе си? Адаптивните механизми при изправяне пред ситуация, в която изпитваме страх, и които имат стойност за оцеляването са два - да се биеш или да бягаш от страха. Има обаче и трети сценарии, при който всичко в теб се вцепенява и се развива мускулна обтегнатост. Като мишката застанала пред змията, нямаща шанс нито да избяга, нито да атакува. Изпадаш в емоционална паника, изпитваш силна тревога, а тялото ти реагира с мускулен блокаж. Хората попадат в такъв поведенчески модел като резултат на изпитван срам. Срамът ги хвърля в рамката на катастрофално защитаващ се човек. Затварят се, не поемат никакъв риск в техния социален живот и главна цел в техния живот е да се предпазят от осмиване.

Този комплекс обикновено се изгражда в периода на пубертета, когато сензитивностаа на личността е много висока.

to be continued….